Прочетен: 13422 Коментари: 22 Гласове:
Последна промяна: 14.06.2010 20:54
http://www.youtube.com/watch?v=7baT-YomQz8&feature=related
Седнаха на една крайна маса на терасата. Аня си помисли, че е хубаво да гледа цветята само на метър от нея, а Али си мислеше, че най-после могат да си кажат нещо насаме. Независимо от изморителното пътуване тя изглеждаше невероятно свежа и той огледа ръцете й, но не видя халка. Всъщност тя нямаше абсолютно никакви бижута по себе си. Дали е омъжена? Не смееше да попита. Говореше за какво ли не и тя се смееше непринудено, но не питаха за това, което много им се искаше да говорят. Тя се престраши първа и попита дали майка му е била бяла жена...той не е типичен представител на черната раса:
__Майка ми беше североамериканска индианка, а баща ми беше с африканско потекло, но се е родил в Аруба, както и аз. Той почина, когато бях шестгодишен, така че майка ми ме отгледа сама с по-голямата ми сестра. Те следваха стриктно индианските предания и аз въпреки, че бях по-тъмен от другите в племето, винаги ме приемаха като индианец и аз така се чувствах.__ Тя сега разбра някои негови жестове и думи по-добре в този контекст. Да, имаше нещо благородно в профила му и в изправената му стойка...като да беше излязъл от някой индиански постер..само орела в ръката му липсваше. Стана й смешно от собствените й мисли, но вместо да прихне спонтанно както често правеше, този път тя се въздържа и продължи разпита, усетила благоразположението му:
__А имаш ли снимка на сина си?
__Разбира се. Винаги я нося.__той извади от портомонето си три снимки. На едната бяха той и жена му (вероятно) – типична руса холандка; на другата бяха четирима – те двамата с двете си деца: чернооко момченце на около четири и русо момиченце, може би двегодишно.
__Това е синът ми сега __ подаде й той третата снимка и прибра другите две без никакъв коментар. Тя веднага разбра, че нещо не е наред и си помисли, че сигурно са разведени. Той беше споменал по време на пътуването, че сега детето е на летен скаут лагер, но една съседка („възрастна чернокожа дама” – така се беше изразил) нормално се грижи за него, когато него го няма. До тук...повече не може да пита...почувства тя личната му граница. Нещо се беше поумърлушил ... не чувстваше неизерпаемата му енергия, впечатлила я по-рано. Бяха изпили чая си. Тя му благодари за компанията и каза, че се прибира да си оправи багажа и да си почине. От утре започваха терапията. Искаше да се настрои. Той стана и я придружи до асансьора, но остана в партера. Не му се лягаше...ще се поразходи из алеите. Беше прекрасна лятна вечер.
ДЕН ПЪРВИ:
Аня и Али тръгнаха с карта в ръка след закуската. Маршрута беше един неголям кръг около близкия хълм. С кръстчета бяха отбелязани местата, където непременно трябваше да спират за по един час. И най-важното - трябваше да мълчат. Тя беше твърдо решена да устои не само да мълчи, но и да спира и насочва мислите си така, че да се плъзгат като водите на голяма река и да отминават без да се задълбочава в тях. Лошото беше, че не можеше да търпи той да определя накъде да вървят; искаше й се тя да носи картата и да избира пътя на пресечките. Утре ше го направи. Днес се изнерви да наднича отстрани и да се съмнява в неговите решения още повече, че нищо не можеше да каже. На няколко пъти все пак си отвори устата и каза накъде всъщност трябва да вървят. Много се ядоса на себе си, особено като забеляза благородното му безмълвно изражение. Бре, да му се ненадяваш на негъра-индианец...голям мълчаливец можел да бъде, но ще го видим по-късно като се измори да се контролира. Мдааа, измори се и като гледаха седнали на една пейка на пътеката надолу към едно селце, той спонтанно хвана ръката й и възкликна:
__Виждаш ли онзи облак точно над църквата в селцето, Аня? На какво ти прилича? __ той беше толкова възбуден, че дори не усети, че нарушава изискването за мълчание. Аня гледаше и нищо особено не различаваше ... облаци, но затова пък отчете злорадо в съзнанието си, че той също не издържа обета. Той още повече се разпали и започна с показалец да й показва във въздуха къде точно вижда образа на Иисус.
__Аааа, дааа, видях го...Боже, как е възможно?...оооо, развали се окото му...
__ ...и устата му....ееее, вече го няма...__пусна той ръката й разочарован, като че ли тя лично беше развалила образа. В този момент и двамата се спогледаха като осенени от една и съща свята мисъл и очите им потънаха едни в други като че ли за първи път се виждаха. Първа Аня се отдръпна, усетила прекалено силно близостта му. Като че ли Иисус, макар и размил се вече облак, от високо я гледаше осъдително. По пътеката надолу вървяха смирени и не обелиха повече нито дума. Но каквво значи смирение, когато мислите ти бушуват, заплашвайки да залеят „вселената” ти и ти се загубваш отново. Какъв невероятен провал, не можаха да мълчат, е и нито за миг не спря мислите си. Как ще си признаят?
На вечерята тя предложи да не споменават в отчета за провала си, но той беше категоричен, че трябва да се пише истината. Това е експеримент и не могат да нарушават истинността му. Тя веднага се съгласи и отново подхвана темата за облака, въпреки, че цяла вечер само за това говориха. Много бяха впечатлени явно....или наваксваха с приказки вечерта дневното малчание. Утре пак от девет до шест трябваше да мълчат. Дали ще успеят и дали ще замлъкнат мислите им поне за малко?
ДЕН ВТОРИ:
Вчера той забеляза как тя нервничеше заради картата и днес не посегна да я вземе, а изчака и не се излъга в предположението си. Тя взе картата с чувство, че така трябва и тръгнаха. Той нито за миг не погледна схемата, но на един кръстопът имаше възможни други две опции на пътечки, които не бяха отбелязани и Аня започна да се изчервява с картата в ръка. Дали изгоря от слънцето или избиваше издайнически вълнението й... Той приближи да погледне за първи път в картата и усети мириса на косата й, докосна едва ръката й. Огън го лумна. Всичко се завъртя пред очите му за секунда и той се сепна смаяно. От четири години не беше изпитвал това. Мислеше, че никога няма да може. Но този вихър го въртеше бясно и го омайваше и дърветата около него лудо зашибаха лицето му до огън. Мислите му се разбягаха в тогава, когато носеше Рия на ръце, когато танцуваха в мрака и се гонеха по плажа, когато щастлив каза „ДА” на русия ангел пред олтара, когато пое новородения син от нея....как луди са мислите, колко бързо те пренасят от място на място и ВРЪЩАТ ти всичко загубено...връщат ли го? връщат ли го? ...не, не могат да ти върнат нищо.... каквото си сторил, си сторил и болка остава ти само...болиииии, болиииииииииии...
Аня толкова беше притеснена да не обърка пътя, че нищо не забеляза. Очите й –огромни зелени езера, силно се отвориха във въпрос, но устата й остана мълчалива. Той забеляза усилието й да мълчи като непоносимо и му дожаля за нея. Взе картата и тръгна напред по една от пътеките без да избира. Не можеше да мисли за друго... Пък и нека той да сгреши и да спаси нейната гордост. Амбициозна жена е Аня и самостоятелна. Сигурно не е омъжена...не търпи някой да я командва. Но сега беше давална да го следва...стори му се....
Тя отчаяно се опитваше да спре потока от мисли, но натрапчиво една мисъл я ядеше отвътре: „Искаш да водиш, а? Но трябва да имаш сили да носиш и отговорността, нали? Некадърница, пък се сили...и все знае, и все говори, говори, акъл раздава, но за себе си няма....” Спомени за провали се раздуваха до неузнаваемост, а успехите се омаловажаваха ... ”това всеки го може, само трябва упорито да работи”...мисъл пак се наложи и се заповтаря, затвърждава, като пирон се забива...и болииии и болиииии ... после друга подобна, като че ли съвсем да я довърши притича на помощ на предната и така до безкрай... Господи, защо тези мисли не спират? Докога ще извиват сърцето й, изстисквайки всяка радост...докога ще крещят: „Не си достойна, не заслужаваш ... колкото и да работиш и да се трепеш...каквото и да постигнеш не е достатъчно, защото си чужда, не ти е тук мястото, чужда си, чужда си... не си приета!” ....
Вечерта обсъдиха какви мисли са имали и какво им е коствало да спазват мълчание. Бяха решили заедно да направят един отчет, а не всеки индивидуално. Трябваше да бъдат максимално искрени, но тя не каза нито дума за своя рефрен. И той премълча най-важната си мисъл за деня...тя растеше, като гигант изпълваше съзнанието му и той стана тревожен. Каза, че има нужда от усамотяване и пак я изпрати до асансьора и й пожела лека нощ. През нощта в леглото си виждаше лицето на Аня поруменяло от слънцето, устните й полуотворени в усмивка, косата й...ах, тази благоуханна магия се пръскаше пред очите му, после се спускаше върху раменето й като водопад и пак се люшваше пред лицето му, гъделичкайки устните му...той тръпнеше от желание само да я докосне...сигурно беше мека на пипане, тъмно руса като презряло жито, нежна и ухаеше на Аня....Аня...мила...той я притисна до себе си, сграбчи раменете й с големите си ръце, прокара ги огнено надолу към гърдите й, поспря да се наслади на закръгленността им и страстно се впи надолу много силно и в този момент се събуди, стискайки възглавницата с две ръце. Импулсивно продължи тласъците със силното си тяло в полусън, неспособен да спре извечното желание. Тресеше се в екстаз и сподавен вик се откърти дълбоко от гърдите му, както някога, когато любеше прекрасната си жена. Сълзи се появиха в очите му. Това беше прелюбодейство...беше грях....той стоя по-дълго под студения душ да измие огъня от пламенното си тяло, но чувстваше как той се просмуква навътре и запалва сърцето му, разтърсва го като лятна треска и той се усети като че ли има температура и дишането му се затрудни.
ДЕН ТРЕТИ:
Не искаше да закъснява за закуска. Наистина тя вече почти привършваше, когато той се появи. Небесносинята рокля стоеше прекрасно на загорелите й ръце и лице и тя сияеше като утринна роса от свежест и чистота. Той се почувства още по-зле като я видя такава нежна и невинна, нищо неподозираща. Кожата на ръцете му посегнал към кроасаните едновременно с нея му се стори още по-отвратително черна до нейните бели ангелски ръце с прасковен оттенък от вчерашното слънце. Как дръзва дори да помисли за близост с такова ефирно създание. Той окончателно се беше върнал в кожата на седемгодишното чернокожо дете сред болшинството бели в училището и десетината индианчета. Усети болезнено отново изолацията и отхвърлянето. Не му се случваше често. Мислеше, че като се ожени за Рия завинаги ще забрави тази болка от детството, но сега разбра, че тя е жива в него и само е чакала този момент, за да го хване отново за гърлото. Откакто живееше в Холандия мислеше, че самоувереността му е порастнала и той е станал нов човек, че може да пребори всичко дори и загубата на Рия и малката Мили...затова започна да учи психология.... искаше да разбере болката, да намери корена й, да потърси прошката и да я прегърне...мислеше, че е успял....Господи, защо тези мисли не спират? Докога ще извиват сърцето му, изстисквайки всяка радост...докога ще крещят: „Ти си виновен, виновен, виновен... заради тебе ги няма...няма ги...няма ги...”
__Не ми изглеждаш добре, Али. Болен ли си?__ наруши мълчанието Аня.__Аз също получих мускулна труска от толкова ходене. Какво е предвидено за днес?__тя не дочака отговора му. Веднага стана и се върна с плика, който всеки ден ги чакаше на рецепцията („невидим водач”...пак трябва да е идея на оная смахната асистентка...не вярва професора да определя подробностите в програмата на експеримента...въпреки, че кой знае...няма малки и големи неща, важни и неважни за експеримента, изследващ човешката психика.)
Али продължаваше да мълчи, отпивайки бавно от кафето си и не прояви никакъв интерес към плика в ръцете й.
__Още няма девет часа Али, сега можеш да говориш.__засмя се тя и без дори да го поглежда отвори плика и прочете единствената дума в средата на листа „Медитация”.
__Никакви указания...значи няма да лопаме (побългарено – „ходим”); можем да си седнем като Буда и да си никсваме (побългарено – „да не правим нищо” – тя обичаше да си играе с думите в различните езици). Искаше да го разсмее, но той не подхвана. Не я поглеждаше като да се наказваше, да се лишаваше от наслаждението от красотата и жизнеността й, защото той е виновен...виновен е... унищожител на красота... А тя говореше, говореше, говореше и се смееше, кокетничеше....като да скрие неувереността си, самотата си, болката си... външно погледнато имаше всичко в изобилие и от прекрасно по- прекрасно та чак невиждано луксозно....а защо беше толкова нещастна? Снощи говори по телефона с Робърт и с децата...всичко е наред...няма за какво да се тревожи, пожелаха й успех в мълчанието и много се смяха на избора на асистентката ... оприличиха я на самия дявол в женска дреха, дошъл да я накаже с най-голямото наказание - невъзможното за нея мълчание.
(следва продължение)
http://www.youtube.com/watch?v=6mvf9oJrcxc&feature=related
02.12.2008 16:46
коментар , но тук ми идва мисълта за корена на болката... Който успее да го
" напипа " в реалността , ще успее да помогне на много страдащи хора ! Но най- важното е да потърсиш първо в себе си сили ,за което обаче се изисква съответно светознание , усещане, възпитание , ако щем...
Благодаря ти , ще си доразвивам мнението и с продължението , което очаквам
Поздрави :)
Те докарват пациентите си до състояние да преживеят отново своите травми, натрупани често в предишни животи за да могат да продължат напред, тези травми често са причина и за много болести, които се водят за нелечими и след такава терапия болните оздравяват. Когато боледува душата, това се предава и на физическото ни тяло.
Този постинг ни показва практически как се извършва такава терапия без да се довеждат хората до хипноза и как се чувстват те. Предполагам, че във втората част те ще бъдат освободени от травмите и ще бъдат обновлени духовно, очаквам с нетърпение.
Беше ми интересно, хубаво пишеш.
Благодаря ти за комплимента! До скооро, Невенче...
Идеята на експеримента беше всеки "да намери себе си". В реалния живот ние все имаме задачи, все бързаме и все не ни стига времето да се вслушаме във вътрешния си глас и да открием своята истина, затова всеки студент (бъдещ психолог) трябваше сам да изживее този процес на търсене вместо да се мисли за велик (напълно психически здрав и просветен) и от тази арогантна позиция да гледа на клиентите си в бъдеще. По-добре разбираш чуждата болка, когато имаш своя (имал си и я познаваш).
Взаимоотношенията между Аня и Али са украсата на вътъка (основата), на истинското послание ... така, че чети и между редовете, tomich. Не казвам нещата директно, защото биха звучали като клишета ... думите са изтъркани от много употреба, например: "Всичко е любов; Всичко, от което имаме нужда е любов; Бог е любов" и т.н. Сега разбираш ли защо ми трябват моите герои? А каквото ще стане е спектакулярно....ха-ха-ха... за тях, де.
Поздрави! :)
А а3 ей такива очички отворих като видях продължението,а то...е със следва продължение!
.................................
Не е истина!Това на мен не може да ми се случва!=това са думите,които си повтарям когато ме 3астигне неочаквана и3ненада и а3 дори и на идея си нямам как да реагирам:))))))))))Има да се въртя та3 вечер и да сънувам 3авършеци....:)
Развръзка в разказа няма. Живота продължава.
Нашите мисли имат огромна сила. А живота наистина понякога е по-невероятен и от най-невероятните разкази. Няма завършек, защото той се явява начало.
Естествено, чуждата болка се разбира по-добре, когато си имал или имаш своя. Точно поради тази причина, мисля си, взаимоотношенията между Ани и Али не са само украса на твоето послание, но и еволюиращ процес на опознаване и развитие. И много е хубаво, че не казваш нещата директно, иначе постинга нямаше да ми е итересен! Но, ти си автора и само твойто мнение е меродавно...
Ако си арогантно убеден, че ти си абсолютно здрав психически и просветен, ти мислейки се за "свръхчовек" гледаш на другите като на по-низши и не можеш да им съчувстваш, да изпиташ каквото те изпитват (и защо ти е притрябвало?), а ги съдиш и осъждаш, класифицираш ги, охарактеризирваш ги, описваш ги в документацията си, препращаш ги....Не всеки е роден да разбира, а още по малко са тези, които могат да почувстват каквото клиентите им чувстват, затова са малко наистина излекуваните. Сърце сърцето докосва... Трудно е. Не е като да си хирург...няма нужда да лягаш на операционната маса до пациента, а взимаш скалпела и режеш. Друго е...
Усещаш героите и си добър психолог навярно за да предадеш така добре образите им.
Харесват ми и развихрилите се комантери!Въобще един чудесен постинг се е получил в който имах удоволствието да вляза навреме!
Благодаря ти от сърце!
Лека нощ!
Поздрав
Помислих си, че експериментът е моделиран, защото Ани получава всяка вечер писмо-инструкции от смахнатата асистентка на професора как да протече експериментът на следващия ден...Очевидно е, че асистентката е знаела за семейната трагедия и болката на Али, а експериментът "тиха терапия" е бил предназначен повече за Ани ( в ролята на бъдещ лекар-психолог) отколкото за Али...Не съм сигурен дали съм те разбрал правилно. Ако е така, експериментът би трябвало да има положителен ефект за Ани, но не съм убеден, че ще има за Али (Доколкото разбирам, той стои почти на границата между любовното терзание и угризенията на съвестта му), когато узнае нещо повече за Ани...
Поздрави!
ПП. Този коментар го написах съзнателно преди да съм чел третата част. Сега почвам да я чета. Дали няма пак да се плесна по челото? :))
Много проникновение и чувствителност ти е дал Господ.
И ако нашата болка се оглежда в чуждата, тогава можем да заплачем с тези, които плачат, за да посрещнем заедно утрото с обновителен смях.
Като хванем някого за ръката, не се знае после дали няма да се опитаме да го повлечем надолу в тинята с нас (като цяло говоря, знаеш; защото има и много щастливи изключения, слава Богу).
А ти си страхотна писателка и това не е куртоазен комплимент:)))
Обичам те, различен, ...ангел... Имам нужда да ви обичам.