Прочетен: 12122 Коментари: 30 Гласове:
Последна промяна: 14.06.2010 20:59
http://www.youtube.com/watch?v=d61Clgwi8d0&feature=related
Доктор Аня Рагас-Милева пристегна гладко косата си и влезе в приемната. Там вече я чакаше Тия. Беше жена на около 40, висока с изрусени коси, ограждащи в къдрици загорялото й лице и нежно контрастиращи с наситеното тъмносиньо на очите й. Можеше да се каже, че беше красавица, но имаше нещо много остро и необуздано в нея...нещо не във вида й, но се усещаше в движенията й, в погледа й, в гласа й докато говореше, ръкомахайки. Чувстваше се незаслужено отхвърлена.
Доктор Рагас-Милева спокойно слушаше клиентката си.
Докато говореше в Тия неспокойно припламваха и гаснеха пламъци, забележими не само в очите й. Цялото й същество като че ли пламтеше и въпреки, че беше седнала, пак изглеждаше като че ли тича: леко задъхана и даже започна видимо да се зачервява и леко да се изпотява. Сама се навиваше. Докато говореше ръкомахаше и движенията й ставаха по мъжки решителни и силни. Аня я наблюдаваше без да каже дума само от време на време записваше нещо в бележника си. Усети надигащата се криза и почти веднага видя Тия да повишава заплашително глас с гняв и решителност:
__„Стиигаа! До-ста-тъч-но! Достатъчно борба, страдание, обвинения, отчаяние...Не искам повече да ме боли, да съм сама, да очаквам и да не получавам любов, щастие и сигурност... Не мога повече така! Не искам!!!”__ Тия беше разтворила широко очите си, разперила ръцете си и налятото й женствено тяло, леко наклонено напред като че ли заплашваше да избухне. Аня знаеше, че някои хора веднага се утешават като разберат, че не са сами в страданието си и като че ли на себе си преднамерено спокойно каза, пренебрегвайки театралната поза на Тия:
__”Като се оглеждаш ноколо виждаш, че другите също не са особено щастливи...”
Да, Тия не очакваше такава реакция и като залята със студен душ изведнъж охладня и се отпусна назад на фотьойла. Настъпи кратко мълчание. Залязващото слънце кротко хвърляше оранжевите си лъчи по нежните й къдрици, очите й леко посветляха до нежно синьо, укротили бесовете и така тя изглеждаше като някакво объркано елфче. Тя изненадващо бързо успокоена, като че ли на себе си тихо, огорчено добави:
__”Не е честен този живот! Само в приказките има хепи енд и само за някои хора живота е приказка. Защо?”__ с този въпрос отново блеснаха потъмнелите й очи на изоставена жена. Млъкна и се взря очаквателно в очите на своя психолог, като че ли ей сега щеше да научи най-голямата истина във вселената. Аня познаваше това абсолютно доверие на клиентите си и пак усети онова непосилно бреме, което я уморяваше със своята неотложност. Нямаше много време за анализи и заключения като по учебник. Очите питаха и секундите натежаваха в минути:.. 1...2...От нея се очакваше отговор... Виждаше я доверчива, объркана като дете и знаеше, че е много важно какво ще каже сега. Това Тия щеше да запечати в съзнанието си.
__”Ей така да стоиш и да чакаш, надявайки се, че на хоризонта магически ще изгрее твоята щастлива звезда е абсолютно безсмислено. Трябва нещо да направиш...нали говорихме за това миналия път...не аз – ти трябва да го направиш...”__ каза тя и обърна бележника няколко страници назад към бележките си със заглавие „Тия - Криза на 40-те”. Спомняше си напрежението и неприемането във въздуха. Разделиха се с уговорката, че Тия ще се опита да формулира основните си заключения и ще ги обсъдят днес заедно.
__Да! Знам! От мен зависи! От утре започвам нов живот!!! Така ли?”__ на един дъх твърдо каза тя и отново стана остра и непримирима, вперила питащите си очи в нея. Каква невероятна промяна става в настроенията й за секунди...Нестабилна е.
Аня се усмихна нежно като на непокорно дете и каза бавно, но уверено:
__”Да, така!!! И ти става тихо и спокойно... защото ти приемаш! Я да видя какво?”__ и тя леко се наклони напред и без да бърза внимателно разтвори листа, който Тия й подаде...беше си направила домашното...със ситни букви грижливо бяха подредени 7 пункта в тезисна форма:
„1. Аз не съм перфектна! Никой не е! Не е възможно винаги и всеки да ме обича и да ме одобрява.” __ беше написала тя на първо място.
__”Да, и това не е нужно, Тия. Ти се обичаш и се приемаш такава каквато си - уникална. Ставаш все по-уверена с всяка малка победа. Да грешим е човешко. Ние учим и се усъвършенстваме всеки ден.”__ Завърши Аня в любимото си 1л.мн.ч. по навик, защото дълбоко беше убедена, че всички сме едно и не трябва да се делим на ...какви ли не...
„2. Нищо не е сигурно! Всеки прави своя избор! Спирам да обвинявам другите хора и обстоятелствата, приемам ги такива каквито са, не ги съдя, а им прощавам...”__ продължи да чете Аня писанията на Тия...
__”Искам да кажа, че разчитам на себе си, нали се подразбира?”__ допълни Тия.
__”Напълно е ясно: ставаш самодостатъчен, самоуверен и спокоен човек. Ти правиш, което е необходимо, най-доброто, което е по силите ти и приемаш с любов, благодарност и милост, всичко, което се случва. Няма правилно и неправилно, добро и зло. Всичко е относително...Настъпва мир в душата ти и ти си щастлива.”__ как хубаво говори, помисли си Тия, затова идваше при нея...как не се беше сетила сама за това и така да го беше написала... Текста продължаваше с точка 3:
„3. Аз не знам всичко! Но се отварям за новото; разбирам разликата между да знаеш, да искаш, да можеш и да го направиш. Искам да усетя силата и величието на творчеството и участието на дело в изграждането на живот на принципа на честността и интегритета.”__гордееше се с тази формулировка и жадно чакаше одобрение и възхищение, но се изненада да чуе Аня да казва:
__”Не е твоя работа да спасяваш света, нито си в състояние да научиш охлюва да лети. Ти сама избираш пътя си, начина си и товара си. Учиш се и помагаш на другите да разберат, това, което ти вече знаеш. Няма нужда всеки сам отново „да открива колелото.” Цялото човечество вече прави огромни крачки напред в познанието.”__ Първоначално й прозвуча като че ли доста грубо, но й хареса че няма нужда да се тревожи толкова за другите...тя даже подсъзнателно се опитваше да ги контролира и променя...Ама разбира се, че не може да научи охлюва да лети или свинята да пее, например...олекна й някак от това откритие...По-нататък следваше:
„4. Аз не мога да контролирам любовта! Хората идват и си отиват от живота ми: не мога да ги управлявам, а само да ги обичам и да им простя.” Аня беше доволна, че Тия го е включила в текста...толкова говориха за това...но дали го е осъзнала наистина... или това си остава за нея само на книга...
__”Научаваш разликата между чувството за вина и чувството за отговорност. Намираш баланса между работата и семейството. Усещаш кога да кажеш „ДА!” и кога е време за „НЕ!”__ говореше Аня и като че ли да имаше как да й напише рецепта за любов...
__„Да си сам не значи да си самотен! Нали така?”__ горчиво вмъкна Тия, а очите й моментално се напълниха с влага и като я погледна Аня се притесни да не би кризата пак да се повтори и бързо добави като един вид обещание:
__”Когато човек е отворен за света и има кураж да предприеме промяна, любовта по-лесно намира пътя към сърцето му.”__ Да, да ...човек, но не и тя...мислеше Тия, самосъжалявайки се. Най-добре се чувстваше в тази кожа на самосъжалението, усещаше тя, но не го разбираше с разума си... Какво нещо е да ти е хубаво, че ти е мъчно, да се срастваш с болката си. Знаеше вече, че Доктор Аня Рагас-Милева би казала, че трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата. Тия си помисли: „Ама наистина май ни е страх да не би да ни стане хубаво, че после трудно се отвиква. Ми няма да отвикваме, бе.”__ Аня четеше бавно:
__”5. Душата и тялото са едно! Ако иска да е здрав, човек трябва да се грижи за тялото си като му дава балансирана здравословна храна, достатъчно вода и движения.”__ Аня добави: __„Респектирай нуждите на тялото си без да го тровиш и експлоатираш; осигурявай му почивка. Грижи се за мислите и чувствата си като не позволяваш негативизъм (омраза, завист, гняв, желание за отмъщение, страх или гордост) да те завладее. Радвай се, играй и се смей!”__ „Да, бе като децата, че да стана за смях и на кучетата...”__ тихо и иронично добави Тия.__ „Само до игра ми е ... и какво ще получа?”
__ „Но виж, ти сама си го написала много добре”__ Продължи да чете Аня __
„6. Ти получаваш от живота това, което очакваш (мислиш, че заслужаваш). По-голямата част от живота си ти сам пророкуваш и предизвикваш нещата. За да постигнеш успех ти първо трябва да определиш посоката ( да знаеш какво искаш) и с дисциплиниран и постояннен труд да преследваш целта си. Да вярваш в успеха си е наполовина свършена работа.”__ „Много хубаво, че осъзнаваш колко съдбоносна може да бъде вярата, но нали знаеш, Тия, че никой не може да съществува сам, ние сме обвързани в групи, в общество и няма нищо лошо да помолиш за помощ, когато е необходимо. Не се страхувай! Страхът е лош съветник. Всъщност ако има от какво да се страхуваш това е самият страх. Той може да ти попречи, да те разболее, да те убие. Всичко зависи от теб! Нали вече обсъдихме това...”__ Аня хвърли бърз поглед към следващия текст и помоли Тия сама да продължи четенето на собственото си писание. Като слушаше гласа си, щеше още веднъж сама да се убеди в написаното.
__”7. Ти се научаваш да не пилееш живота си. Всеки получава удари в живота и всеки учи уроците си, но слабите се обезкуражават и продължават да живеят със страха от надвисналата зла съдба, пропускайки всички прекрасни възможности да се спасят.”__ Тия спря и вторачи отново очаквателния си поглед в Аня, като ученичка несигурна в дадения отговор. На Аня й дожаля за нея и почувства, че трябва да я окуражи:__ „Точно така! Ти си силна и се бориш да вземеш живота си в свои ръце, разбрала, че никой не те наказва, и че не трябва да приемаш нещата толкова персонално. Живота си върви, независимо как го интерпретираме.”__ Тия се оживи и гласа й постепенно набираше опасна инерция: __ „Да, аз знам, че негативните чувства трябва да се осъзнаят и трансформират с прошка в позитивни преди да са задушили живота в нас и отровили вселената наоколо ни, но само на теория това звучи добре. Как да му простя като той отрови живота ми заради тази...” __ тя за миг се поколеба и добави__”никаквица? Никога няма да му простя!!! Ни-ко-га!”__ гласа й прозвуча силно и злобно. Доктор Рагас-Милева за миг видя вълка в агнешка кожа и за кой ли път осъзна, че промяната не става за седмица-две и че не е възможна от вън. Човекът сам трябва да измине пътя. Знаеше, че внушението има голяма сила и затова без да обърне никакво внимание на злобното изказване, съзнателно започна да внушава на Тия, че тя сама е стигнала до истината:__”Ти се събуди и осъзна, че ние сме едно! Ти разбра, че в малките неща има голяма радост и оцени това, което имаш и приемаш като нормално, а много други хора на земята само могат да мечтаят за него (чиста вода от крана, храна, дрехи, топъл душ, меко легло, покрив над главата). Продължавай да се усмихваш и да вярваш в доброто, помагай на другите и виж какъв красив човек си и колко си щастлива да си щастлива. Това зависи само от теб. Трябва само да се отвориш за всичките прекрасни неща, които те очакват (ако вярваш в тях) и да обичаш всичко и всички. Не е трудно, защото ние всички сме обградени с любящата защита на вселената и е достатъчно само да се отворим с вяра; ние сме едно като човешка раса на нашата прекрасна земя и нищо не е случайно в микро- и макрокосмоса в и около нас. Навсякъде важи закона на любовта. Защо ти е той, щом не те обича? Само прости, пусни го, усмихни се, благодари за свободата си и бъди милостива. Това проправя пътя на любовта, в която е изцелението и спасението. Опитай от утре! Защо не от днес?”__ беше се навела леко към нея и видя как тежки сълзи се стичаха като порой по бузите на Тия и тя не можеше да каже нито дума. Посегна към подадените й салфетки и издуха носа си...сълзите не спираха и очите й вече бяха зачервени с нагнездило се смирение в тях. Сесията отдавна беше свършила, вечерта беше спряла тъмна в прозорците и само малката лампа зад гърба й дискретно пропускаше светлина, колкото да се виждат като доказателство, че са заедно и са едно... тя не е сама с отчайващата я ревност. Помисли за него като за чужд и далечен. Скоро като че ли претръпна и някакво безчувствено спокойствие започна да я обхваща от главата до върха на палците й. Пийна малко вода и отметна глава назад. Прекрасните й къдрици се метнаха на гърба й като дълги светли змийки, обещаващи да слезат надолу и да си отидат...да си отидат завинаги, отнасящи болката.
http://www.youtube.com/watch?v=vjn4we-6ol4&feature=related
Статъята е оригинална,но и погледнато от определен ъгъл,а може би и при определено настроение и зловеща.Сякаш някой излиза от себе си.Доста разновидни и интересни мисли може да предизвика.
Осъмвала съм с чужда болка,но аз и психолог,а и както ти споменаваш "по рождение"...далечно:)Те са търпеливи,а аз...На всеки му се е случвало да изиграе някаква такава дребна роля пред приятел/а/ и точно когато се е очаквало аз да продължа да съчувствам, ми е "писвало" от болката и съм натрисала двойна такава с думите си,та да се чудят от кое повече ги боли.Съзнавам,че това е и малко опасно,но...кат не ми иде друго отвътре,а ми е жал...Поне не са ми се сърдили,че и ме търсят в последствие и е супер да си се "гаргарим" за нещо отминало.
Направи ми впечатление и друго на снимката,за което премълчах,но ще попитам просто от любопитство.Разглеждайки я забелязах,че е мръсно/земята отстрани по пешеходната улица/.Ежедневие или случайност?
Успешен ден !:)
Много сполучливо си постигнала това, благодаря ти.
Всичко е много точно и нямам какво повече да добавя, освен че повечето от нещата съм приела като житейска философия и се стремя да ги спазвам за да постигна хармония със себе си и света около мен. Понякога не се получава, облизвам поредните си рани и продължавам напред, но не спирам да се стремя към това.
В Холандия е много чисто по улиците като облизано. В големите градове поради почти непрекъснатия вятър се носят хартийки от кошчетата и се спират по ъглите на улиците, но всяка нощ се мете и мие, така че сутрин пак блести. Сега има нов вид затворени кошчета, на които капака с леко натискане се люлее и отваря и затваря.
Освен това, не само мъжете имат правото да бъдат решителни. Крайно време е да се оставят жените на мира и да не им се изписват мъжки маниери, просто защото не са пикли. Имам предвид следното писание...
движенията й ставаха по мъжки решителни и силни.
Те са просто решителни и силни, защото в БГ жената няма помощта на бащата. Мъжът е... айде да го изключим, по-удачно е.
Добре го каза. Това е то! Съвършенство е претенциозна дума в човешкия свят (кой е съвършен), но хармония е много човешка дума и е точно това, от което се нуждаем, за да растем, нали?
Жалко, че много хора искат всичкото, което ще ги убие и не осъзнават, че щастието е в красотата на хармонията.
А любовта не си отива, тя остава, ако можеш да се грижиш за нея. Ако не можеш, какво друго й остава, освен да си тръгне.
И т.н.
А за любовта с теб вече си поговорихме. Тя обича доверието, няма ли го вече между двама и любовта трудно диша там, оплетена в лъжи.
Е ще мина отново...........
Човешката любов може да се разлива, да проявява дифузия, а омразата само дълбае надълбоко и прави незаличими понякога рани.. Кога ли хората ще го разберат, по лесно е да се обича , говоря в общ план.
Ако умееш за което се изисква вътрешна сила достойно да губиш, но така, че чак да се възхитиш от преодоляването си можеш много повече да спечелиш.
Човек не обича да го съжаляват в труден момент, а стигне ли до самосъжаление, вече е зле....
И още нещо този, които се опитва да му помогне би имал успех единствено, ако го възхити , а не убеди.
Състоянието на вътрешна хармония
зависи от самия него и малко от съветите на другите... Така мисля аз. Човек трябва да цени и обича себе си преди всички , не егоистично а като
себе си, т. е. да си вярва или по - точно първо да вярва в себе си!
Тук вярата идва на помощ и внася спокойствие. Щом Господ е с мен, от какво ще се боя....
"Като се оглеждаш ноколо виждаш, че другите също не са особено щастливи...”
Това ми прозвуча като подтик към отказване от щастието. И какво от това, че има нещастливи хора, значи ли, че и аз не трябва да съм щастива?
Та аз искам моето личон щастие, а не тяхното? Всеки е щастлив по своемо, по различни причини, това коет оме прави мен щастлива, може би за друг е банално ежедневие? Това че аз ще се откажа от търсенето на моето лично щастие, ще направи ли другите по-щастливи? Аз вярвам че има щастие за всички и ние не тряба да се успокояваме с това, че има и по-зле то нас, а да намерим модели на хора, които са по-добре от нас, да се стимулираме от тях, да се вдъхновяваме и да постигнем това което желаем.
тази жена иска да е щастлива и тя е повярвала, че само любовта на един мъж може да я направи такава, но истината е, че ние сами градим щастието си, със собствени ръце и то зависи само от нас. И тогава ще бъдем щастливи безусловно.
И това ни е общото, когато си писала - самодостатъчност. Напълно те подкрепям. Страшно ми хареса това, че се страхуваме да се радваме, че днес ни е хубаво, а утре...
Утре...утре ще ни бъде още по-хубаво. След хубавото идва само още по-хубаво. Трябва само до свикнем с това и да сме готови, отворени да го приемем. С любов. Разписах се, но това е любимата ми тема. Благодаря ти.
"Да обичаш, това значи да приемеш другият такъв какъвто е и да го освободиш". Мина време само докато го разбера, вече доста съм напраднела в безусловно приемане, сега тренирам освобождението. Това е процес. Дълъг, но много освобождаващ и обогатяващ. Ние наричаме в думата любов най-различни неща и си мислим, че имаме в предвид едно и също. Какво е любов е един от първите въпроси, който задавам и отговорите са много различни. А какво е любов според теб?
http://compassion.blog.bg/viewpost.php?id=230301
Много искам да знам твоето мнение. Ако се смущаваш, може и в лични съобщения да го споделиш.
Човек-статуя е този,освободил се от "калъфа", в който е роден! Всеки от нас се е родил в приблизително еднаква на външен вид обвивка, а съдържанието се проявава по-късно и именно то е уникалното подобие на Твореца! Излязъл от него, човекът се чувства по-голям, по-силен, но хилядите "въжета" - зависимости са останали по него, те няма да го освободят, дори по-трудно ще "крачи", защото нито е освободен от миналото(единият му крак е здраво стъпил на него!), нито ще може да премине напред.
Може би грешката е, че е направил крачката назад(така ми изглежда на мен) и то преди да се освободи от зависимостите, които са в него самия........Ако разкъсаме "оковите", преди да излезем от "калъфа", сигурно ще тръгнем с крачка напред, а не назад, и сигурно тогава миналото ни ще остане спомен, който няма да ни пречи. Миналото е част от нас, но доколко е част от настоящето ни, това решаваме ние....или поне така трябва да бъде!;) Тук е мъчнотията, как да направим миналото част от нас, но такава част от нас, която да не ни пречи. ;(
Дори сега ми хрумва, че тези "вериги"(зависимости) не само веднъж се разкъсват, с тях трябва да се борим постоянно, защото днес си зависим от едно, утре от друго.....днес детето е зависимо от майката, утре си зависим от вещите; вдругиден ставаш зависим от чуждото мнение; повдругиден от парите......... ....и не е нужна голяма енергия, за да се освободиш от тях, нужна е по-скоро сетивност и малко ум, за да го осъзнаеш......Най-добрият начин за облагородяване на човека това е изкуството!
Благодаря,compassion!;)
За съжаление не мога да ти кажа кой е автора. Тази статуя е поставена пред музикалния театър в Хага (в приморския луксозен квартал Scheveningen),т.е., където е денонощно изключително оживено и гостуват световно известни изпълнители от цял свят.
Аз лично виждам показана разликата между формата и съдържанието; показана е свободата на човека, зависеща само от него (свободата не се дава, тя се взема); показана е силата на човека да твори и да се усъвършенства (да расте); показано е движението, възможността на човека да избира своя път, да вярва или не, т.е. да има своя воля, различна от Божията, която го е създала.
Знам ли? Това е хубавото. Всеки да го тълкува както му харесва...