Прочетен: 6551 Коментари: 18 Гласове:
Последна промяна: 26.12.2013 11:20
Тя се роди слаба, чувствена, тръпнеща в радостни мечти за нови преживявания и веднага я връхлетяха няколко въпроса едновременно: „Къде съм? Коя съм аз всъщност? Как дойдох на този свят? Какво е това нещо наречено живот? И ако аз трябва да взема участие в него, кой ще отговори на въпросите ми? Кой е директора на живота? ”Огледа се и не видя никой друг освен един старец, който никак не беше впечатлен от нейното появяване, което й подсказа, че той най-вероятно вече знае. Приближи се и го попита директно и безпардонно: „Коя съм аз?” Старецът присви очи от нейната близост и смирено каза: „Ти си болка.” Тя се отдръпна от изненада и смущение, радостта от появяването й на бял свят се изпари, веднага усетила се нежелана и необичана: „ А ти защо не се страхуваш и не бягаш от мен?” Старецът се оживи от нейното отдалечаване и се усмихна благо: „Болката преминава, но красотата остава.” Този отговор още повече я огорчи и едва родена, вече й се искаше да умре: „Защо трябваше да се родя болка? Искам АЗ да съм красотата, поне радост или най-добре - любов. Всеки иска да разпръсква любов и радост, а не болка в света. Кой ще поиска да ме има?” Тя беше на ръба да се разплаче и гледаше стареца с огромни питащи очи, като че ли от него сега зависеше съдбата на всичката болка на света. Той се поразмърда на стола, неуверено стана, приближи се и все пак взе ръката й и я погледна право в очите: „Голямото изкуство на живота е усещането, да чувстваш, че живееш даже в болка.” каза той и бавно се отдалечи. Знаеше, че болката е най-прекия път към мъдростта. Останала сама тя гледаше невярващо и все още не разбираше как така ще е толкова важна тя, болката, дето говорейки за нея винаги слагаха някое и друго грозно прилагателно отпреде й: ужасна, неописуема, непоносима, остра, раздираща, а ако искаха да й направят комплимент я наричаха: намаляваща, тъпа болка (забележете) и даже изчезваща (значи е най-хубава, когато я няма). Да не говорим за фалшивите илюзии, които сами си се препоръчват на хората, за да им спестят нея - болката и да им позволят вместо това да се наслаждават на радостта. „Защо вярват на тези илюзии? Аз съм истинската!” искаше да изкрещи тя, но тъй като нямаше публика, продължи трескаво да мисли за своето място в живота. „И какво толкова й е хубавото на радостта? Тя е неразделна приятелка с тъгата и те винаги идват заедно...когато само едната седи с тебе, не забравяй, че другата спи под леглото ти и е само въпрос на време, кога ще я събудиш с мислите си. Така, че ти сам избираш своите радост и тъга много преди наистина да ги изпиташ.”... „това човекът явно има много силно его и много му слугува” мислеше си тя, когато продължи нравоучението си...”Пак ти си този, който разваля доброто настроение и в двата случая: когато получаваш или причиняваш болка на друг със своите страхове. Помисли само колко болка носят злините, които никога не са се случили.” Тя гледаше вторачено напред, като че ли там стоеше нейния въображаем опонент и продължи защитната си реч все още наум, въпреки, че страшно й се искаше да изпищи (нали е болка), да хване човека за гърлото (разбирай, за да го заболи), че да й повярва. „Даже когато дойде любовта”, продължаваше тя да вразумява човека, ”(наричаш я сигурно голямата, истинската, единствената), но я предаваш, заменяйки я с ревност, страх от загуба, изневяра, грубост и даже я съвъкупляваш с мен (значи раждаме любовна болка или болна любов) – боли те душата, боли те тялото, влиза тя (болка-любов) вътре в теб и разкъсва сърцето ти на парчета. Останал без сърце ти казваш, че мразиш любовта, защото тя ти носи само болка. До какъв абсурд я докарваш сам в своята глупост.” Тя си мислеше: „Какво да го правя този човек? Той хвърля вината върху мен, вместо да се вгледа в себе си.” Отчайваше се, но все пак реши да продължи: „И ако си отчаян и измъчен от нещо външно, болката не се дължи на това нещо, а е резултат на твоята преценка за него, която ти във всеки момент можеш да промениш. Нали разбираш, че ти сам си причиняваш болка, защото не е важно какво се случва, а как го интерпретираш.” Тя толкова се задълбочи в желанието си да помогне на този самолюбец, наречен Човек, че си помисли: „Може би е най-добре аз да гуугълна човека...”, но веднага отхвърли тази идея. Тези компютри са безполезни...те могат да дават само отговори...А на нея й трябваха въпроси като например: „Защо още никой не идва да ме консултира? Човека явно не може да помъдрее. Съществувам цяла вечност (струва ми се). И кой е директора на живота? Искам да го видя (а си мислеше: да му дам аз на него един добър урок по болка и страдание) да разбере той, че и аз имам базисни нужди – знаете какви – и настоявам да ми се осигурят социални контакти...какво е болката, ако не е споделена? – инквизиция, задушаване а колко възвишена може да стане като се сподели и пусне навън, на свобода. И кой знае колко други интересни въпроси могат да зададат децата – те поне не се залъгват, че знаят всичко” Тъй като наистина вече дълго време стои там и сама си говори, новородената болка реши че трябва сама да вземе инициатива и да потърси други болки, преди да се е видйотила съвсем. Тръгна тя по посоката откъдето й се струваше, че чува крясъци и плачове и не след дълго наистина започна да разпознава отделни гласове, въпреки, че те се надвикваха един през друг: „Оооооооооооох, навехнала съм си крака; така ме боли, че не мога да ходя....Я стига, крак я боляло, а знаеш ли какво е зъб да те боли? Оооооооооооооох............Друг глас надвика и този: Ооооооооооох, майчице, ооооооооооооох, кой ще ми помогне? Ооооооооооох, Господи, кога ще свърши тази болка? Ооооооооооох майко – викаше родилната болка. Нашата новородена отвори вратата и веднага забеляза двете в ъгъла, здраво стиснали зъби, за да не завият като вълци, подпиращи се на патерици от утешение и надежда; те бяха болката от унижение и отхвърляне и болката от предателството на приятел. Мислеха се за по-възвишени и не искаха да ги сравняват с физическите болки и нито дума не пророниха. До тях на колене се молеше болката от смъртта на близък човек...тя не искаше нищо за себе си, не се оплакваше, че остава сама, а се молеше Господ да приеме душата на починалия и да го прости.... Всъщност имаше и други, дето не позна ... беше пълно..
В този момент, забелязали, че тя влезе, всички стихнаха и черни почернели вторачиха изпитити си погледи в нея. Тя замръзна на мястото си. Усети мощната мисъл на стоящата най-близо до нея: „Няма по-голяма болка от спомена за радостта в момент на горест и печал...защото съм обичала.” „Уау, колко е голяма, стара и мъдра...” впечатли се малката новородена. „Коя си ти?” попита я старата, не че не знаеше, но за да наруши установилото се внезапно мълчание. „Ами аз съм....” запъна се, не знаеше какво да каже пред лицата на толкова много болка и изфъфли нещо като „нова”. „Затова си толкова остра и безмълвна, неясна...приличаш повече на страх от неизвестното...” каза компетентно болката от обида и огорчение... явно само на нея й беше до приказки и обяснения. „Остра? Неясна? Искаше да каже грозна, значи...” помисли си новородената и оглеждайки се наоколо вече знаеше, че няма да допусне да заприлича на всички тези стари болки, разядени от собствените си черни мисли...за нищо вече не стават, но продължават да въртят старите си плочи и не искат да си отидат. И хората ги търпят, свикнали вече с тяхното присъствие... иначе трябва да се променят, а това ги плаши повече. ”Не, това не е моя свят. И аз трябва първо да разбера какво е това нещо наречено живот. Кой е директора на живота?” Новородената болка се обърна и тихо си отиде, както беше дошла. „Радостта е най-подходящия грим за болката” реши тя и в главата й трайно се настани идеята да емигрира от този стар свят на страх и толкова много болка. Тя вече знаеше колко е различна и важна и искаше да намери Своето Място в Живота.
До Витоша по въздух и земя
Стенописи от Диан Костов Костинброд
Много силно послание, а това може да го направи един наистина душевно богат човек като тебе. Благодаря ти, че те срещнах. Няма да те изпусна вече. Прохладен и хубав да е денят ти. :)
01.09.2008 09:29
чуХството ти за хумор е очарователно!!
"The secret source of humour itself is not joy, but sorrow. There is no humour in heaven." Mark Twain
01.09.2008 16:00
01.09.2008 16:06
В = С, следователно
А = В, нали така?
Мисля, че и ти си прав анонимен. И щом болката е времето и директор на живота е времето, значи Болката е Директор на Живота. Каква я заквасихме заедно, мили мои...Обичам ви! Горката новородена болка...тя търси значи себе си... а не търсим ли и ние хората непрекъснато смисъла на живота (разбирай директора) навън, докато в същност трябва да погледнем навътре...в себе си...кажете...
03.09.2008 13:55
Математически нещата са верни, но нещо ме притеснява, излиза наистина че кучето ще играе според тоягата. Болката не би трябвало да управлява живота на всички същества, а само на тези, които не са получили достатъчно опитност.
За това поддържам, тезата че болката не може да бъде директор на живота ни, но времето може.
Много често грешим, без да усетим болка, даже понякога изпитваме наслада и след време разбираме това от получените резултати, които също може да не причинят болка, но ни карат да се замислим и да си извадим поука, т.е философски да погледнем на процеса на живота.
04.09.2008 10:38
Ти Човек, жадуващ за божествена любов без болка, но няма дя я намериш, живеейки в затвора на времето и пространството, който сам си изградил, воден от страха и своето заслепено Его, обсебило съзнанието ти. Освободи се! не оставяй скръбта и болката да те победят, защото нищо не е загубено, а само трансформирано; не се страхувай от времето; то не е директора на живота: няма вчера, няма утре, няма днес – има само този миг; не търси света в пространството, целият свят е в теб самия и ти си директора на собствения си живот.
Дерзай блогърче!!!
Започвам ,да ти завиждам , да знаеш!!
Нищо, че светогледите са ни различни.